Цяла седмица цитираме историята за Белчо и Сивушка. Забавляваме се на гърба на премиерското пънче, обсъждаме новите мерки, свързани с пандемията. Правим си гаргара за сметка на инземогващата ни държава. Затваряме си очите за страдащата икономическа и пренатоварената ни здравна система. И ни беше лесно през март месец просто да пляскаме на докторите в 21ч. Дали пратихме СМС по откритата сметка за истинска подкрепа е друг въпрос. Нима има смисъл да го правим, добродетели сме само покрай “Българската Коледа” (и то такава без пандемия). Това ни стига за цяла година.

Въпросът

е друг: Какво правим с пренатоварената ни здравна система?

Ако броят на заразените продължава да расте главоломно, то ще стигнат ли предвидените легла и респиратори? И дори те да стигнат, какво правим, щом знаем, че има осезаема липса на медицински лица, конкретно на сестри. Как ще наредим това кубче на рубик с толкова много липси?

С нови ръкопляскания, с нови дарителски сметки, с нови какво?

Докога ще спорим трябва ли да носим маски или не трябва? Ако не ни притесняват статистиките на заболелите – трябва да ни притесни факта как си отиват специалисти заразени от различните отдели, без дори да са на първа линия.

Виж повече: Някой трябва да поеме политическата отговорност. Или кой сбърка по пътя с пандемията в България?

Омръзна ни да повтаряме вече изтъркания карантинен девиз – “Стой вкъщи – спаси живот”. В следствие на тази ковид философия икономиката ни е пред финален крах. Това поне е изводът от увеличаващата се безработица и ниските заплати, предизвикани от намаления капацитет на работа. Секторът на услугите губи много и едва успява да се възстанови от този удар.

И, да, докато се опитваме да надхитрим държавата, като прескачаме прости правила като да носим маски на публични пространства, здравната ни система съвсем ще рухне. Затова е по-добре да сме разумни и да не запълваме капацитета на свободните легла.

Продължавайки все така безотговорно към себе си и другите, свободното легло, на което може да бъдем настанени, ако сме болни – няма да е наше. Защото друг безотговорен като нас, вероятно ще е настанен пръв.

А докато се заема пълният капацитет на леглата, то следим ли, мислим ли за състоянието ни за здравната ни система? Лицата, които се нуждаят от донорство на орган, лицата със здравословни проблеми кардиолологичното, отделение, неврологията, онкоболните, диабетиците и всички останали рискови групи – тях броим ли ги?

Ако продължим с апатията си към живота, лишаваме докторите от най-ценния им ресурс: времето. Времето, в което да се погрижат за пациентите. Времето, в което са отговорни не само за собствения си живот, но и за живота на околните, на теб, на мен, на всеки един от нас. Междувременно обаче можем да го караме както преди. Да се смеем на надвисналата опасност за тотален стоп на държавата. И да цитираме „Белчо и Сивушка“, докато ситуацията у нас не стане като последното изречение в разказа на Елин Пелин: „Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.“ Дали тогава отново ще се забавляваме?

Последвай СЛОВО 111 в инстаграм за повече снимки от най-важните събития.

Харесай фейсбук страницата на СЛОВО 111 за още интересни коментари.