Струва ми се, че е всеобща българска черта да се възхищаваме на западните демокрации, все да се питаме кога ще ги стигнем. Наред с това върви и въпросът за прехода – свърши ли, постигнахме ли най-накрая нещо?

Да си призная, доскоро бях сред хората, които си задават тези въпроси. Но вече не. Знам, че няма как скоро да достигнем Запада. И че преходът ще продължи още дълго. Оптимистка съм и вярвам, че може би моите внуци ще станат свидетели на края на този преход. 30 години със сигурност не стигат. Как така не стигат?

Ето малко исторически факти: от хиляда и триста години история, през седемстотин от тях България е била под нечие владичество. А след това над четиридесет години се опитва да постигне така бленувания социализъм. Какво остава? Около пет века и половина възможности за реално развитие, като по-голямата част от тях през Средновековието. Кога и как точно да градим демокрация? В гените на българите сякаш е заложено да търсят върховния владетел, авторитарния режим, нечие непоклатимо и неоспоримо надмощие. И изведнъж се дава власт на народа. Какво може да прави обикновения човек с тази власт? С реалната и всемогъщо изпиваща власт. Разбира се, че ще злоупотреби и ще превърне свободата си в свободия. Съвсем естествено е. Българската демокрация е като малко дете, което тепърва прохожда. Ще му трябва време, за да се научи да говори правилно, да стъпва смело, да мисли трезво. Не може с магическа пръчка за тридесет години да изтриеш хиляда и триста.

Днес държавата се управлява от „старите управници“, тоест онези от времето на комунизма, от мутри и хора с визия само и единствено за собственото си благосъстояние. Необходимо е да дойде ново поколение на власт, необременено от старите привички. Живяло единствено във времената на демокрация. Това също отнема време. Тези хора трябва да пораснат, да се образоват, пък и да съберат смелост. Но ще дойдат.

Доскоро си представях как участвам в революции, как правителството пада, как изведнъж всичко се променя. Сега знам, че има път, който е необходимо да извървим. Когато говорим за демокрация, не може да включваме и мечтите си за радикални промени. Те прилягат по-скоро на авторитарните режими. Вярвам, че съм част от развитието и допринасям за него. Вярвам, че ще възпитам по-свободни деца, а те още по-свободни от нас. Но тридесет години категорично не стигат.