Главният редактор на Слово 111 акцентира върху най-важното от изминалата седмица. Вижте, какво има да каже:

Трудно ми бе да намеря фокуса на отминалата седмица.

Светът стана прекалено разделен. Прекалено тънкообиден. Прекалено кризисен. Прекалено разпадащ се, както и прекалено празнуващ. Пиша този коментар на 9-ти, понеделник, макар и със закъснение.

Закъснях, защото днес, емблематичният символ на европейската свобода – Берлинската стена, съдържа в себе си и смисълът в събитията през изминалата седмица.

Онази стена, разделяла десетки съдби, е моралният компас, който може би ще ни обедини.

Поне за малко. Дали ще ни демократичността обаче е въпрос с неясен отговор. Но да се върнем към събитията от изминалата седмица.

Изборите за американски президент едва ли не бяха по-важни за българското общество, от които и да е избори у нас – минали или предстоящи.

Американската политика не е за подценяване, да. Исторически фактор, който определя пазара, политиката, бъдещите ходове и планове на държавите по света. Но защо докато с аргументи спорихме кой е по-достойният 46ти президент на САЩ Байдън или Тръмп – ние не изпитвахме същотото чувство на интерес за темите от изминалото протестно лято у нас?

Трудно ни беше да се аргументираме човешки, а по средновековному, слагахме етикетите на протестърите и лицата, затварящите крастовищата. Защото е лесно да говориш за чуждия двор, без да те интерсува как твоят е обрсъл целият в плевели.

Разбираме се помежду си, без да се сърдим един на друг, затова кой президент бихме предпочели да бъде, било то без каквото и да е право на възможност да гласуваме в Щатите. Но тук се изяждаме с въпросите кой ще дойде, след като си тръгне тая власт, това правителство, тази система.

И това разделение ни пречи постоянно. В работата, в приятелските и интимните ни отнишения.

Защото няма как да имаме истинско, стабилно правителство, ако нямаме разбирателство помежду ни. Невъзможно е.

За да намерим качествените лица в политиката с подходящ план за развитие на държавата – първо трябва да се открием един пред друг и един за друг.

Тази своеобразна стена на свободата от 1989г. е постижим мит. Типично по български обаче го прежръщаме в Сезифов труд.

Затова разграничавайки се от изборите в Америка, предстоящите в България, както и от всичко случващо се тези дни – отправям следния призив. Нека точно на този ден не забравяме историята си, нека спрем да се сочим с пръст, когато вярваме или подкрепяме в различни идеи.

Защото нашата памет има две свойства: да забравя или да помни най-лошото. Примерът откриваме днес. Ако не знаем какво се е случило на 9ти септември, то ще обрисуваме по нашенски хубаво в ругатни комунстите. Това сме ние – свят на разпадаща се памет, където или хулим, или вече не помним какво се е случило.

Страшното е, че това е и при свободата. Забравили сме как сме били освободени, но но ругаем за руската намеса.

Нека спрем дотук. Да се научим да помним и да не забравяме, че някой от другата страна на стената ни обича. Колкото и различни възгледи да имаме. Затова се рушат и стените.

Последвай СЛОВО 111 в инстаграм за повече снимки от най-важните събития.

Харесай фейсбук страницата на СЛОВО 111 за още интересни коментари.